Автор: Петя Григорова, Институт за пазарна икономика

Преди няколко дни бяха публикувани данните на НСИ за образованието в България за 2022 година и статистиката продължава да бъде тревожна. Завършилите средно образование ученици са намалели с близо 5,5 хиляди в сравнение с предходната година, като това намаление не може да се обясни единствено с демографски процеси. Значително е намалението на завършилите средно образование в професионалните училища; малко са учениците,  завършилите средно образование от онези, които са завършили основно.

Освен да останат в училище и да посещават учебни занятия за всички години до 12-ти клас, накрая учениците трябва и да получат по предвидения ред образователната степен. Ако например проследим учениците, които през 2018 година са завършили основно образование (71,9 хиляди), ще видим, че пет години по-късно около половината от тях (36,4 хиляди) получават диплома за завършено средно образование. Само този факт е достатъчен, за да направим различни изводи за системата, без дори да подхващаме темата за качеството на образованието:

• Демографията е негативна, но тя не обяснява къде са „изчезнали“ близо половината ученици в средните училища. Демографското намаление на населението в съответната възраст е от порядъка на средно 2,5-3% годишно.
• Данните показват, че отпадането на учениците в размер на около 10% годишно е наистина реалистично и се запазва и в горния курс. Отпадането, разбира се, има различни обяснения – децата отпадат от училище не само поради слаби резултати и нежелание да продължават обучението си, но и поради емиграция, болест и др. Въпреки това обаче натрупването на отпадане на ученици във всяка една година от обучението е твърде голямо и адресирането му трябва да се превърне в централна политика.
• Дори и връщането на част от отпадналите ученици в училище е само една страна на монетата – то е само отправната точка, от която започва истинската битка на задържането им в училище, подобряване на резултатите им и в крайна сметка постигането на крайната цел – успешно завършване на образователната степен. Много път има да извърви образователната политика в България, за да постигне тази цел, а не виждаме специфични мерки в тази посока.
• Успешното завършване на средно образование следва да е цел не само за върнатите в училище деца, но и за тези, които присъстват в системата, но по някаква причина не успяват да издържат зрелостните изпити и да получат диплома за средно образование. Почти всяка година наблюдаваме делът на слабите оценки на матурата по български език и литература, като през 2022 година той беше 17% (отчитайки промяната в методологията на оценяване на матурите през тази година).
• Сравнително ниският дял на завършилите средно образование спрямо завършилите основно показва и много ниската финансова ефективност на системата и вложения публичен ресурс в нея.

Защо е обществено важно колкото може повече ученици да завършват успешно поне средно образование?

Макар и очевидно, ще повторим отново ползите от образованието, без да ги изчерпваме:

• Населението с поне средно образование е изложено на много по-нисък риск от изпадане в социална изолация и бедност, както можем да видим в данните на изследването на доходите на домакинствата и условията на живот (EU-SILC) .
• Безработицата намалява с увеличаване на образователната степен.
• По-високото образование се свързва с успехи и в останалите сфери на личен и обществен живот – по-ниска престъпност, по-високо ниво на здравна култура, по-широки интереси в културната сфера, по-добри родителски практики и много други.
• Наличието на средно образование е задължително условие за завършване след това на висше образование.

В заключение ще отбележим, че колкото и да се опитваме да се съсредоточим върху безспорно важните въпроси за качеството на образованието, остава нерешен проблемът, че и идеалната система е безсмислена, ако просто липсват ученици.

Автор: Лъчезар Богданов, Институт за пазарна икономика

Служебното правителство, синдикатите и част от останалите политически формации искат да обложат с извънреден „данък свръхпечалба“ финансовия резултат на компаниите през втората половина на 2023 г. С привкус на класова борба – впрочем, отчетливо забележим и в битката срещу търговските вериги – стремежът изглежда е да се приберат милиард-два. Правителството изведнъж осъзна колко много е „дало“ на бизнеса с едната ръка – чрез помощи след пандемията и компенсации за потребителите на електроенергия – и сега предлага да „вземе“ с другата под формата на данък. Можеше да започне дебат за спиране на държавните помощи – изглежда обаче сентенцията, че субсидии и привилегии лесно се дават, но трудно се отнемат, е валидна и за настоящата селекция на политическия ни елит.

Големият въпрос обаче не е дали и как държавата да накаже част от бизнеса с допълнителен данък, който да закърпи бюджета и да отложи нуждата от структурни реформи. Ако искаме растеж, забогатяване и догонване на по-богатите страни, трябва да се запитаме защо при наистина огромни печалби и изключително успешно възстановявана след ковид кризата инвестициите в българската икономика са толкова малко.

Наскоро за пореден път България беше поставена в сравнение с останалите европейски страни по ниво на БВП на човек от населението и логично потърсихме обяснението защо догонваме богатите толкова по-бавно от „отличници“ като Литва, Естония, Румъния. Докато за периода 2010-2022 г. в Литва образуването на основен капитал отчита средногодишен реален ръст от 6,4%, а в Румъния – 3,9%, в България имаме спад от 0,1%. Практически инвестициите в България стагнират.

Да повторим – и ще продължим да го правим, докато този проблем не се изкачи в приоритетите на управлението – България постига антирекорд след антирекорд по ниски инвестиции. През 2022 г. бруто образуването на основен капитал е на ниво от 15,4% от БВП – невиждано ниска стойност от 1998 година насам. Нещо повече, от началото на 21-ви век – повече от две десетилетия, в нито една страна от Централна и Източна Европа не са отчетени толкова малко инвестиции в основен капитал. В целия ЕС само Португалия и Гърция – практически фалирали държави – достигат толкова ниско равнище за няколко години след дълговата криза.

И така – инвестиции няма, от време на време се говори за привличане на нови чуждестранни инвеститори. Но така удобно се пропуска, че действащият бизнес вместо да инвестира (високите) печалби, предпочита да разпределя дивиденти. В период на вече възстановяваща се глобална и европейска икономика, при безпрецедентно ниска безработица, през 2022 г. компаниите са изплатили към собствениците близо 15 милиарда лева – около 2/3 към местни лица и 1/3 към чуждестранни. Горе-долу такива са числата и за 2021 г. Какво мотивира безспорно успешни предприемачи да изтеглят пари от бизнеса си, вместо да ги реинвестират, да скачат нагоре по стъпалата на растежа,  да завземат още пазари с ефективност и иновации и в крайна сметка да увеличат печалбите и стойността на компаниите си в дългосрочен план?

А това се случва още преди да е приключена 2022 г. с така често коментираните „свръхпечалби“; общите събрания започнаха и сигурно ще четем за още подобни рекордни дивиденти. Въпросът към политиците е защо това е така и какво трябва да направят, така че този ресурс да се насочи към разширяване на капацитета, нови машини и технологично обновление. Може ли нещо да се промени, за да може поне част от тези 15 милиарда да не се превръщат в банкови депозити, апартаменти, автомобили или фондове офшорни зони, а да се превърнат в производителен капитал? Ако, разбира се, считат за важно България да има висок растеж и да догонва по доходи и качество на живот по-развитите европейски страни.

Автор: Зорница Славова – Институт за пазарна икономика

Репликата „Като не те устройват условията или заплатата, намери си друга работа“ не работи в 257 от всичките 265 общини за поне един от икономическите сектори. Как правим този извод?

ИПИ разполага с данни от НСИ за основни показатели на нефинансовите предприятия по икономически дейности и по общини. В някои общини данните за отделни сектори, предоставени от НСИ, са „скрити“  (конфиденциални), защото в общината има само едно или две предприятия и в този случай показателите за сектора биха разкрили данните за конкретните предприятия. А ако има едно или две предприятия в определен сектор, с увереност можем да твърдим,  че там на практика няма избор на работодател. Тук разглеждаме само нефинансовите предприятия, т.е. така наречената бизнес икономика, без да отчитаме дейността и наетите в държавните и общинските администрации, армия, полиция, съдебна система и т.н.

Най-висок избор на работодатели на местно ниво пък има в търговията, където само в три общини данните са скрити (Бойница, Макреш и Опан), както и в земеделието (в 11 общини). 

Картата на България показва, че само в осем от всичките 265 общини има достатъчно работодатели във всеки един от 17-те икономически сектора, така че данните да не бъдат конфиденциални. Повечето от тях са и областни центрове с развита икономическа дейност във всички сектори – столицата, Варна, Стара Загора, Велико Търново. В други 28 общини само по един сектор е скрит – обикновено производството на енергия, ВиК секторът или добивната промишленост. В 112 общини обаче данните за пет и повече цели сектори остават скрити. В тях повечето от икономически активните хора не могат да си избират работодателя.

Ограничен брой работодатели има в пограничните райони, Северозапада, Добруджа.

Прочетете целия анализ с диаграми и карта на общините в България тук.

Автор: Лъчезар Богданов – Институт за пазарна икономика

Поне веднъж годишно Евростат подхранва с актуални данни заключението, че България е „най-бедната страна в ЕС“. Става въпрос за сравненията между страните според нивото на брутния вътрешен продукт на човек от населението по паритет на покупателната способност.

И така, България е (и неизменно след 2006 година, когато Румъния ни изпреварва) на опашката с БВП на човек, равняващ се на 59% от средното за ЕС. Доближихме с 2 пункта през 2022 г., пак с по 2 пункта през предходната година и годината на пандемията. Въпросът най-просто формулиран е: може ли по-добре? Защо забогатяваме по-бавно от други?

Отговорът дава развитието в други страни от Централна и Източна Европа. Традиционно се сравняваме с Румъния, и изводите не са в наша полза – през 2022 г. Румъния диша във врата на Полша, изравни Португалия и Унгария, вече е далеч пред Словакия и Гърция.

Но ако търсим „отличник“, това е Литва – от 2010 до 2022 г. нивото на БВП на човек доближава средното за ЕС с 29 процентни пункта, при 24 пункта за Румъния и 14 за България. Ако гледаме по-дългата история, от 2000 г. досега Литва скъсява изоставането с 52 пункта, Румъния с 51, а България – с 30 пункта. Днес Литва, заедно с Естония, която също е сред най-добрите примери, доближава дори Италия, а вече е над средния БВП на човек на Испания.

Обобщението е ясно: ако се вгледаме в периода след глобалната финансова криза, България расте, но Литва и Румъния растат по-бързо. За дванадесетте години от 2011 до 2022 включително, средногодишният реален ръст на БВП в България е около 2,2%, докато в Литва и Румъния е по около 3,5%.

Голямата разлика между България и отличниците е нивото на инвестициите. Не е открит друг начин за дългосрочно и устойчиво увеличаване на потенциала на икономиката, стимулиране на иновациите и повишаването на продуктивността от инвестирането в инфраструктура, машини, оборудване, нови технологии. Инвестициите са и тези, които могат чувствително да повишат производителността на труда и в крайна сметка и възнагражденията. България инвестира малко, Литва и Румъния – много повече:

• Докато за периода 2010-2022 г. в Литва образуването на основен капитал отчита средногодишен реален ръст от 6,4%, а в Румъния – 3,9%, в България имаме спад от 0,1%. Практически инвестициите в България стагнират. Нещата не се променят към добро – в последните 5 години, средногодишният реален ръст в България е едва 0,2%, докато в Румъния е 5,1%, а в Литва – 6%.
• Така през 2022 г. в литовската икономика се инвестира със 107% повече (т.е. повече от двойно) в реално изражение в сравнение с 2010 г., в румънската – с 57% повече, а в българската – с 3 % по-малко.
• През миналата година бруто образуването на основен капитал в България е едва 15,4% от БВП – ниво, невиждано от средата на 1990-те години. За последните пет години то е средно 17,6% от БВП, докато в Литва е 21,2% от БВП, а в Румъния – 23,4% от БВП.

Прочетете цялата статия в уебсайта на ИПИ.